Православните икони през вековете и тяхното претворяване в гоблените
Думата икона (eikon) е от гръцки произход и означава образ, подобие. Първоначално те били изпълнявани в каменен и метален релеф, от кост, керамика, емайл, мозайка, художествена тъкан(гоблен), като фрески и миниатюри върху пергамент, а по-късно се появил и най-разпространеният им вид, върху дъска с темперни бои.Изобразявали се най-вече Христос и Богородица, техният живот и обкръжение – последователите на вярата (пророци, мъченици, апостоли, проповедници, с една дума всички свети хора) и безплътните небесни сили (Бог с цялото си войнство – ангели, архангели, серафими, херувими), както и важни моменти от църковната история.
Християнските теолози твърдели, че иконите не били копие на божествените личности, за да не бъдат отъждествявани с езическите идоли, а само идеализирани и символични техни подобия, олицетворяващи присъствието им. Така източното православие обяснява защо е ориентирано към живописните изображения, а не към скулпторите, които наподобявали статуи на нехристиянски божества.
По този начин иконата се явява като посредник между вярващите и светците, затова през своята историята християнството претърпяло някои сътресения. Новопокръстените народи, които влязли в лоното на Източното православие бързо усвоили новата религия, с което се обяснява масовото развитие на църковната живопис сред тях, в това число и българите.
Писменни извори и археологически разкопки показват, че около българските столици Плиска и Преслав и в цялата страна, в периода IX – X век възникват множество църкви и манастири, украсени със стенописи, мозайки и икони. След XII век на Балканите се разпространява иконата в най-популярният си вид – рисувана с темперни бои върху дъска. В нея са наложени унифицираните белези на иконописният стил – условен плоскостен маниер, използване възможностите на линията и декоративното петно, изисканите пропорции и типаж.
Чрез тези средства се търсело не предметна точност, а емоционално въздействие. Внушавало се превъзходството на духовният свят над материалния, поради което иконите са лишени от индивидуалност. Анонимните автори нямало право да внасят свои лични чувства и емоции и затова изображенията им следвали църковните норми.
През 13-ти и 14-ти век Църквата признава стойността на гоблените изобразяващи притчи от Библията за неграмотните богомолци. Малко от тези гоблени са оцелели до наши дни. Най-старата съществуваща серия е представляващата Апокалипсиса – 6 гоблена, широки 18 фута и дълги общо 471 фута, изработени между 1375 и 1379 година в Париж.
Този град е бил център на гобленарството до Стогодишната война (1337 – 1453) – време, през което гобленарите побягват към днешна Белгия и Северна Франция.
Каноничните икони от XIV век се отличават с по-голямо разнообразие. Характерните класически пропорции, изискана линия, ярък колорит и търсенето на една макар и условна обемност очертават вече драматизъм в общото въздействие.
Иконата на Свети Иван Рилски запазена в Рилската обител насочва вниманието на зрителя към съсредоточеното и строго лице на светеца. Каноничната издържаност виждаме и при „Богородица Умиление“ със сребърен обков от 1311 г. в църквата на Бачковския манастир. От началото на XV век няма запазени паметници на църковната живопис, която се развива твърде неравномерно след ликвидирането на българската държавност и Патриаршия.
Към втората половина на века отново започват да се появяват произведения на иконописната традиция отличаващи се с ярка декоративност съчетана с рисунъка на топлия колорит. Този стил носи елементи на архаичната традиция и е израз на подчертано народна традиция в изкуството, постигащ определено експресивно въздействие. В произведнията от периода доминират все още строгостта и тържествеността в композицията, но се наблюдава постепенно намаляване на монументалността и огрубяване на линията и формата. През втората половина на шестнадесетото столетие, художниците които имали връзки с Италия и Атонските манастири оказват влияние върху цялото балканско изкуство. През XVII век в стенописа и иконата надделява графичното начало.
Появява се влечението към разказа и внимание към подробностите. Често плоскостта на иконната дъска се разнообразява от сложно профилирани дърворезбени рамки, пластични елементи, арки, розети, метални обкови. Нараства броя на житийните икони, като в периферията се разполагат множество миниатюрни сцени от живота на изобразения в центъра светец. Това променя облика на иконата и води до нейното фолклоризиране. Към края на века и началото на следващия в иконописната традиция се появява влиянието на западноевропейското изкуство, като бароковите елементи. Почти в цялата страна се създават разнообразни икони от пътуващи и местни зографи.
През периода се оформят няколко центъра определили облика на тази иконопис. Една част от образите са по-близко до живописния стил от XVII век и са по-професионално направени. Други се отклоняват съществено от традиционните норми, както в типажа и рисунъка, така и в композицията и колорита. Много от иконите са „примитивни“ и изразяват чисто народни тенденции. Изглежда, че майсторите зографи не успяват да задоволят нарастналите нужди, което води до увеличаване на т.нар. домашни икони – малки по размери дъски с икони от две или три части (диптиси и триптиси). Увеличава се изобразяването на българските светци и надписите на български език.
В предвъзрожденската живопис от началото на XVIII век в определена степен навлиза народното мислене. Търси се нова художествена изразност, преосмисляне на света, взаимоотношенията между човека и света, с което се прави опит да се изостави старото закостеняло виждане. Това е своебразна подготовка за новия облик на изкуството появило се през Възраждането.
Днес иконата има много измерения, сякаш връщаща се към своя първообраз (изпълняван върху различен материал). Намираме изображенията на божествените личности върху метален и мраморен релеф, дърворезба, тъкан, камък, турски керемиди, дървени яйца и в най-традиционния си вид върху дървена плоскост. Използват се и множество техники, чрез които да се постигне „състаряване“ на иконата с нанасяне на различни пластове лак водещи до „напукване“ и „олющване“ на изображението, както и изрисуването му върху корозирали дървени плоскости или такива с неправоъгълна форма (части от дървета и др.) копирайки и пресъздавайки образци от миналото.
Превърнала се повече в сувенир отколкото в религиозно натоварено изображение, иконата се продава като се започне от църковните магазини, преминем през арт галерии и сайтове в интернет и стигнем до „пътуващи търговци“ предлагащи своите произведения. Изпълнявана е както от самоуки майстори, така и от хора изучаващи зографското изкуство, иконата носи чертите на традицията и съвремието, на каноничното и неканоничното. В настоящето хиляди жени и мъже се радват на възможността да ушият с ръцете си икона във вид на гоблен.Така сякаш се докосват до светеца,чийто образ претворяват.Много са хората,които твърдят,че шиенето на религиозен гоблен ги прави по-добри.Дори само затова си заслужава да посегнете към това занимание.
